Отовишки връх

Кръстих темата именно на този връх, защото той си беше кулминацията. Не само защото е връх и му отива да е кулминация, ами защото посещението му оправда целия този зор.

Всичко тръгна от темата http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=1816 или по-точно от колегата Огнян, който ми я показа, колкото да ми откаже да дойде. Само че аз я изчетох внимателно, хвърлих един бегъл поглед на снимките на пътя до въпросния яз. Калин и това, последното ми показа ясно къде ще съм този уикенд. Освен с Огнян се пробвах със зарибяването на още хора, но... безуспешно.

Петък си тръгнах от работа на обяд, качих се до хижа Планинец на Витоша, да видя братчеда Боце все така ли здраво осолява боба, и се прибрах да обезвъздушавам парното, да отпушвам мивката, да нивелирам лавицата в спалнята и да стягам багажа. Бях решил вече, че няма да е просто посещение на яз. Калин, ами по-амбициозно ще го даваме. Истински туризъм! Със съответните преходи, които бяха добре преценени за възрастовите и тегловните ми възможности. Или поне така си мислех на етапа на планирането.

Та идеята беше следната. С джипката до яз. Калин и не само до него, ами до където може по-далеч. Оставям я там, нарамвам раницата и с лежерен едночасов преход по нанадолнище съм на хижа Иван Вазов. Там праим астро снимките с основен обект хижата и звездите, които кръжат около нея, ядем, спим и сутринта рано - нов едночасов преход, тоя път може и не толкова лежерен, до Отовишки връх, от където в ранни зори ще снимам 7-те Рилски езера наведнъж! От там - обратно до колата, което пак беше сметнато за един час.

Разбира се, в последните 2-3 изречения се съдържат доста неточности, които на ниво планиране обаче не бяха отчетени.

Както и да е, с ясен план в главата се метнах в Пикадили за разни неща и провизии - термос, неща за сандвичи, уиски или коняк (за астро снимките), минерална вода, т.х., цигари - че как иначе в планината!?, и (с въпросителна в списъка) вино. Вино взех, но само за вечерта, реших, че за целите на туризма трябва все пак да се откажа от някои неща заради теглото им. Термос не взех, щото нямаше пък и парите за него отидоха в уискито - оказа се, че в Пикадили има Стратайла (или Стратисла, както му викат там, сигурно, защото на родния за уискито език се пише Strathisla).

Върнах се вкъщи, направих си сандвичите, след което се изприщих. И температура вдигнах. Дали беше от колегата с грипа, тоя, дето се продрискваш здраво от него, или беше от алергията, която ме преследва на последък всеки път, като хапна нещо малко по-мазно от свински пръжки, не знаех. Но в тоя момент си викам: "Добре, че никой не ми се върза на акъла, че здраво щях да ги издъня!".

Е, на другата сутрин всичко си беше О.К., изгледах "Д-р Хаус" и каквото интересно имаше по сутрешните програми и към 12 и нещо поех. Голям кеф все пак е, когато не си ангажиран с други хора.

Времето - прекрасно. Настроението - супер. Нали знаете колко е гот след като ти е било лошо и ти мине! Пътят мина, без да го усетя. Докато се радвах на пътуването и вече бях стигнал разклона за Рилския манастир. От там до село Пастра не е хич много, трябва само да изтърпите цялата дължина на гр. (?) Рила и преди това да не се изкушите да се отбиете до Стобските пирамиди. Да не говорим, че есенно време пътят е и много красив. Не го снимах, защото смятах, и както се оказа - с право, че отивам на много по-красиви места!

В Пастра - на ляво, по указанията на една табела, която освен това ме уведоми, че след 8 км. пътят вече ще е забранен за МПС. Добрата новина беше, че това неприятно нещо щеше да се случи чак след 8 км., когато щях да мога да се правя на приятно изненадан. След табелата - лудницата. Махнах им, и те ми махаха. А бе, тъжна гледка, въпреки, че не знаех тях ли съжалявам...

Е, това беше прозаичната част. Почна пътчето, заради което тъгнах и то си заслужаваше! Както беше казал някой колега в цитираната по-горе тема - от началото е есен. И то каква.

След което пътчето, което е асфалтово или по-скоро бетонно, както се оказа, взе да става с все по-сериозен наклон, но през цялото време с мантинела, която през повечето време приличаше на ограда. Имаше само десетина метра истинска мантинела, но и другата, дето беше като ограда, си беше достатъчно сериозна.

По едно време се разминах с един Пасат - явно са доста на мода по тоя път. Вътре имаше две момчета и ми се стори,че бяха доста съсредоточени в слизането и в разминаването.

Малко след това пък се разминах с една лада - човекът от вътре ми махаше, та отворих прозореца. Обясни ми, почти извинително, че бил човека от бариерата. Наложило му се да си слезе по-рано днес, но да съм внимавал, защото нагоре имало лед. Дали съм видял един Пасат. Да, видях го. Момчетата били се качили вчера, с преспиване. Това ми даде някаква увереност, че може да не ми се налага да ползвам колана, който взех на заем от Митето - щом Пасата с уплашените младежи се е качвал до язовир (Калин) и е слязъл обратно без проблеми, значи и аз трябва да мога.

Минах и през бариерата. Тя е до нещо, което според мен е един от ВЕЦ-овете, изградени на яз. Калин. Може и да се казва ВЕЦ Калин например. След това пътят продължи нагоре, като взе да става по-стръмен и да си е все така тесен. Разминаването по тоя път не е шега работа, ако не съм го споменал вече.

Стигнах под стената на яз. Калин, където се опасявах, че ще ми се наложи да оставя колата. Даже и не спрях, продължих нагоре. По пътя започнаха да се появяват преспи, но се караше съвсем спокойно. На места за сигурност включих двойното, но нямаше проблеми.

Яз. Калин се оказа много красив, както се и очакваше.

И тука установих първия си фото-гаф, който бях сътворил. Падна ми батерията изневиделица и се оказа, че съм забравил другите две. При подготовката сутринта в последния момент смених раниците, преместих всичко в новата, но явно съм забравил батериите. И дистанционното за фотоапарата, както се оказа по-късно.

Нищо. поне носех зарядно и щях да си заредя в хижата най-калпавата батерия от трите, които имам. Стига да имаше ток в хижата...

Малко след това стигнах Винчето, опитах да продължа по пътя след него, но веднага стана ясно, че няма да стане. На първия завой след Винчето имаше два метра преспа, твърда като камък почти. А бе, ако отбор Черешка беше с мене, със сигурност щяхме да минем! Е, или поне да опитаме.

Върнах на заден, като за комфорт включих бавните - не ми се искаше по невнимание да се окажа с едното задно колело над урвата, която води директно в язовир Карагьол. При повече късмет при това упражнение човек може да се спусне и по останалата от времето на строежа на тия язовири почти отвесна ЖП линия.

Паркирах на билото до Винчето и с това приключи моторизираната част от приключението...

Нали съм запален фотограф вече, та се записах на фотопленер - Маджарово – ''Вулканът на лешоядите 2011''.

Точно по Гергьовден - от 5-и до 8-и май. Идеята е страхотна - красиво (ама много красиво) място, хубави хора, повечето от които не познаваш, което е още по-добре. Освен всичко и чудесна възможност да поснимаш с техника, която няма скоро да решиш да си купиш сам и то птици, които ако не те заведе някой там, няма и да видиш сигурно.


Но разбира се, има и уловка. Ставането е в 4 или в 5 часа сутринта, в зависимост от това какво ще снимаш тоя ден. А да ставаш в 4 часа сутринта, и то два дни подред, си е нечовешко е. Затова реших да пропусна снимането първия ден. И без това, какъвто съм пишман орнитолог, черните щъркели не ми се струваха толкова интересни.

Затова се наспах като хората, направих си кафе, защото хазаинът беше неоткриваем, изпих го с голям кеф на терасата на нашата къща за гости в с. Бориславци и се любувах на хубавата гледка към язовир Ивайловград.

Разбрах нещо много важно за лошото кафе, което пием по хотели и ресторанти - не слагат достатъчно кафе.  Когато аз си го правех в тази къща за гости си беше много хубаво. Е, може би не най-страхотното на света, но нямаше нищо общо с това, което пих на следващия ден.

Както и да е, денят беше чудесен, а и настроението ми беше повече от добро. Тръгнах да се разхождам без особена цел. И така, чудейки се накъде да хвана, стигнах до другия край на язовира - с. Сеноклас. Всъщност селото е на може би 2-3 километра от язовира, така че продължих натам с все по-приятно чувство заради гледките, които се откриваха пред мене.

Малко преди да стигна до самия язовир срещнах Гошо (аз така му викам, защото беше Гергьовден, пък и човека имаше професионален празник - овчар беше).

Говорихме дълго, и аз не знам за какво. Пасе овцете селото, разказа ми за големия събор, който се организира на 23-и и 24-и май малко по-натам, до развалините от римско време. Много хора се събирали, имало и някаква чешма с чудодейни свойства, имали си някакъв ритуал на нея.

Разказа ми и за Козела - ей оная къща на другия бряг била негова. Разказа ми за него, защото го питах каква е тази селскостопанска постройка долу в ниското, до самия язовир. Негова била, и стотината биволи на другия баир, по посока на събора, били негови. И хубавата църква, която се вижда долу до селскостопанската постройка, пак той я е реставрирал. По Великден я открили - преди няколко дни.

Иначе бил от Кърджали (или от Хасково, май не съм запомнил добре). Според дядката бил купил целия язовир, на което не повярвах съвсем.

Разделихме се, той си подгони овцете и няколкото крави, които също пасеше, а аз се върнах при колата, за да продължа обиколката.

Бях решил вече да ида да видя църквата. Тръгнах по пътя, който ми изглеждаше да води натам, стигнах до язовира и продължих покрай него. По едно време минах през някаква бариера, която беше вдигната, за да стигна малко по-късно до ... с. Кочаш!

Селото се състоеше от една табела със знак "Стоп" до нея с неясно предназначение (поне в началото така ми се стори), една съвсем порутена къща, стопанската постройка и .. църквата. Малка и много красива. Очевидно много стара и съвсем скоро реставрирана с вкус.

Продължих покрай табелата за начало на селото, без да обръщам внимание на знака "Стоп", отминах малко църквата, така че колата ми да не пречи да я снимам и слязох. В това време от към постройката се чу юнашко изсвирване с уста, като в махалата едно време. Обърнах се натам и видях един ... мъжага с талия на девойче и обиколка на раменете, колкото трикрилен гардероб, с маскировъчни панталони и кубинки на краката и с кървав нож в дясната ръка, да крачи бодро през тревите и храстите право към мене.

Е, те това е Козела, няма кой да е. По разбираеми причини не го снимах. Поздравихме се, казах му, че съм дошъл да поснимам църквата, разпитах го за нея. Разказа ми как я е възстановил сам, от началото били двама, но другия се отказал по някое време. На Великден я открили. Питах го дали идват много хора и почти веднага съжалих за въпроса. Каза, със странно изхъмкване за начало, че който искал, идвал.

Разказа още какво има да прави по църквата, каква оградка й е замислил и т.н. и ми я показа отвътре. Преди да влезе, остави ножа на арката над входа и се прекръсти. Вътре църквата беше почти празна, нямаше никакви стенописи, само две-три икони.

След като излязохме ме попита учтиво (шегувам се, де), дали има нещо друго, защото имал да коли агне и като разбра, че няма тръгна с боксьорската си походка обратно през храстите към постройката, където си имаше овесено вече заклано агне - може би щеше да коли още едно...

Аз поснимах на спокойствие църквата от тука, от там, и си тръгнах.

Между другото, преди да се върне към работата си, Козела ми каза, че като е почнал да я реставрира, църквата е приличала почти на оная там къща..

Отказах се от житейски и философски размишления, тръгнах си обратно, за да се натъкна на поредния Москвич... пардон, Вартбург тоя път, стигнал там, където аз ходя с високопроходимата си кола, да открия параклиса Св. св. Кирили и Методий, където всъщност май се организира въпросният събор, да намеря чешмата, за която говореше дядката, без да разбера какво свещено има в нея и да се насладя на божествените гледки, които се откриват от това място към язовира, към село Сеноклас и към моята ... сори, на Козела, църква св. Йоан Предтеча!