Отовишки връх

Кръстих темата именно на този връх, защото той си беше кулминацията. Не само защото е връх и му отива да е кулминация, ами защото посещението му оправда целия този зор.

Всичко тръгна от темата http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=1816 или по-точно от колегата Огнян, който ми я показа, колкото да ми откаже да дойде. Само че аз я изчетох внимателно, хвърлих един бегъл поглед на снимките на пътя до въпросния яз. Калин и това, последното ми показа ясно къде ще съм този уикенд. Освен с Огнян се пробвах със зарибяването на още хора, но... безуспешно.

Петък си тръгнах от работа на обяд, качих се до хижа Планинец на Витоша, да видя братчеда Боце все така ли здраво осолява боба, и се прибрах да обезвъздушавам парното, да отпушвам мивката, да нивелирам лавицата в спалнята и да стягам багажа. Бях решил вече, че няма да е просто посещение на яз. Калин, ами по-амбициозно ще го даваме. Истински туризъм! Със съответните преходи, които бяха добре преценени за възрастовите и тегловните ми възможности. Или поне така си мислех на етапа на планирането.

Та идеята беше следната. С джипката до яз. Калин и не само до него, ами до където може по-далеч. Оставям я там, нарамвам раницата и с лежерен едночасов преход по нанадолнище съм на хижа Иван Вазов. Там праим астро снимките с основен обект хижата и звездите, които кръжат около нея, ядем, спим и сутринта рано - нов едночасов преход, тоя път може и не толкова лежерен, до Отовишки връх, от където в ранни зори ще снимам 7-те Рилски езера наведнъж! От там - обратно до колата, което пак беше сметнато за един час.

Разбира се, в последните 2-3 изречения се съдържат доста неточности, които на ниво планиране обаче не бяха отчетени.

Както и да е, с ясен план в главата се метнах в Пикадили за разни неща и провизии - термос, неща за сандвичи, уиски или коняк (за астро снимките), минерална вода, т.х., цигари - че как иначе в планината!?, и (с въпросителна в списъка) вино. Вино взех, но само за вечерта, реших, че за целите на туризма трябва все пак да се откажа от някои неща заради теглото им. Термос не взех, щото нямаше пък и парите за него отидоха в уискито - оказа се, че в Пикадили има Стратайла (или Стратисла, както му викат там, сигурно, защото на родния за уискито език се пише Strathisla).

Върнах се вкъщи, направих си сандвичите, след което се изприщих. И температура вдигнах. Дали беше от колегата с грипа, тоя, дето се продрискваш здраво от него, или беше от алергията, която ме преследва на последък всеки път, като хапна нещо малко по-мазно от свински пръжки, не знаех. Но в тоя момент си викам: "Добре, че никой не ми се върза на акъла, че здраво щях да ги издъня!".

Е, на другата сутрин всичко си беше О.К., изгледах "Д-р Хаус" и каквото интересно имаше по сутрешните програми и към 12 и нещо поех. Голям кеф все пак е, когато не си ангажиран с други хора.

Времето - прекрасно. Настроението - супер. Нали знаете колко е гот след като ти е било лошо и ти мине! Пътят мина, без да го усетя. Докато се радвах на пътуването и вече бях стигнал разклона за Рилския манастир. От там до село Пастра не е хич много, трябва само да изтърпите цялата дължина на гр. (?) Рила и преди това да не се изкушите да се отбиете до Стобските пирамиди. Да не говорим, че есенно време пътят е и много красив. Не го снимах, защото смятах, и както се оказа - с право, че отивам на много по-красиви места!

В Пастра - на ляво, по указанията на една табела, която освен това ме уведоми, че след 8 км. пътят вече ще е забранен за МПС. Добрата новина беше, че това неприятно нещо щеше да се случи чак след 8 км., когато щях да мога да се правя на приятно изненадан. След табелата - лудницата. Махнах им, и те ми махаха. А бе, тъжна гледка, въпреки, че не знаех тях ли съжалявам...

Е, това беше прозаичната част. Почна пътчето, заради което тъгнах и то си заслужаваше! Както беше казал някой колега в цитираната по-горе тема - от началото е есен. И то каква.

След което пътчето, което е асфалтово или по-скоро бетонно, както се оказа, взе да става с все по-сериозен наклон, но през цялото време с мантинела, която през повечето време приличаше на ограда. Имаше само десетина метра истинска мантинела, но и другата, дето беше като ограда, си беше достатъчно сериозна.

По едно време се разминах с един Пасат - явно са доста на мода по тоя път. Вътре имаше две момчета и ми се стори,че бяха доста съсредоточени в слизането и в разминаването.

Малко след това пък се разминах с една лада - човекът от вътре ми махаше, та отворих прозореца. Обясни ми, почти извинително, че бил човека от бариерата. Наложило му се да си слезе по-рано днес, но да съм внимавал, защото нагоре имало лед. Дали съм видял един Пасат. Да, видях го. Момчетата били се качили вчера, с преспиване. Това ми даде някаква увереност, че може да не ми се налага да ползвам колана, който взех на заем от Митето - щом Пасата с уплашените младежи се е качвал до язовир (Калин) и е слязъл обратно без проблеми, значи и аз трябва да мога.

Минах и през бариерата. Тя е до нещо, което според мен е един от ВЕЦ-овете, изградени на яз. Калин. Може и да се казва ВЕЦ Калин например. След това пътят продължи нагоре, като взе да става по-стръмен и да си е все така тесен. Разминаването по тоя път не е шега работа, ако не съм го споменал вече.

Стигнах под стената на яз. Калин, където се опасявах, че ще ми се наложи да оставя колата. Даже и не спрях, продължих нагоре. По пътя започнаха да се появяват преспи, но се караше съвсем спокойно. На места за сигурност включих двойното, но нямаше проблеми.

Яз. Калин се оказа много красив, както се и очакваше.

И тука установих първия си фото-гаф, който бях сътворил. Падна ми батерията изневиделица и се оказа, че съм забравил другите две. При подготовката сутринта в последния момент смених раниците, преместих всичко в новата, но явно съм забравил батериите. И дистанционното за фотоапарата, както се оказа по-късно.

Нищо. поне носех зарядно и щях да си заредя в хижата най-калпавата батерия от трите, които имам. Стига да имаше ток в хижата...

Малко след това стигнах Винчето, опитах да продължа по пътя след него, но веднага стана ясно, че няма да стане. На първия завой след Винчето имаше два метра преспа, твърда като камък почти. А бе, ако отбор Черешка беше с мене, със сигурност щяхме да минем! Е, или поне да опитаме.

Върнах на заден, като за комфорт включих бавните - не ми се искаше по невнимание да се окажа с едното задно колело над урвата, която води директно в язовир Карагьол. При повече късмет при това упражнение човек може да се спусне и по останалата от времето на строежа на тия язовири почти отвесна ЖП линия.

Паркирах на билото до Винчето и с това приключи моторизираната част от приключението...

Нали съм запален фотограф вече, та се записах на фотопленер - Маджарово – ''Вулканът на лешоядите 2011''.

Точно по Гергьовден - от 5-и до 8-и май. Идеята е страхотна - красиво (ама много красиво) място, хубави хора, повечето от които не познаваш, което е още по-добре. Освен всичко и чудесна възможност да поснимаш с техника, която няма скоро да решиш да си купиш сам и то птици, които ако не те заведе някой там, няма и да видиш сигурно.


Но разбира се, има и уловка. Ставането е в 4 или в 5 часа сутринта, в зависимост от това какво ще снимаш тоя ден. А да ставаш в 4 часа сутринта, и то два дни подред, си е нечовешко е. Затова реших да пропусна снимането първия ден. И без това, какъвто съм пишман орнитолог, черните щъркели не ми се струваха толкова интересни.

Затова се наспах като хората, направих си кафе, защото хазаинът беше неоткриваем, изпих го с голям кеф на терасата на нашата къща за гости в с. Бориславци и се любувах на хубавата гледка към язовир Ивайловград.

Разбрах нещо много важно за лошото кафе, което пием по хотели и ресторанти - не слагат достатъчно кафе.  Когато аз си го правех в тази къща за гости си беше много хубаво. Е, може би не най-страхотното на света, но нямаше нищо общо с това, което пих на следващия ден.

Както и да е, денят беше чудесен, а и настроението ми беше повече от добро. Тръгнах да се разхождам без особена цел. И така, чудейки се накъде да хвана, стигнах до другия край на язовира - с. Сеноклас. Всъщност селото е на може би 2-3 километра от язовира, така че продължих натам с все по-приятно чувство заради гледките, които се откриваха пред мене.

Малко преди да стигна до самия язовир срещнах Гошо (аз така му викам, защото беше Гергьовден, пък и човека имаше професионален празник - овчар беше).

Говорихме дълго, и аз не знам за какво. Пасе овцете селото, разказа ми за големия събор, който се организира на 23-и и 24-и май малко по-натам, до развалините от римско време. Много хора се събирали, имало и някаква чешма с чудодейни свойства, имали си някакъв ритуал на нея.

Разказа ми и за Козела - ей оная къща на другия бряг била негова. Разказа ми за него, защото го питах каква е тази селскостопанска постройка долу в ниското, до самия язовир. Негова била, и стотината биволи на другия баир, по посока на събора, били негови. И хубавата църква, която се вижда долу до селскостопанската постройка, пак той я е реставрирал. По Великден я открили - преди няколко дни.

Иначе бил от Кърджали (или от Хасково, май не съм запомнил добре). Според дядката бил купил целия язовир, на което не повярвах съвсем.

Разделихме се, той си подгони овцете и няколкото крави, които също пасеше, а аз се върнах при колата, за да продължа обиколката.

Бях решил вече да ида да видя църквата. Тръгнах по пътя, който ми изглеждаше да води натам, стигнах до язовира и продължих покрай него. По едно време минах през някаква бариера, която беше вдигната, за да стигна малко по-късно до ... с. Кочаш!

Селото се състоеше от една табела със знак "Стоп" до нея с неясно предназначение (поне в началото така ми се стори), една съвсем порутена къща, стопанската постройка и .. църквата. Малка и много красива. Очевидно много стара и съвсем скоро реставрирана с вкус.

Продължих покрай табелата за начало на селото, без да обръщам внимание на знака "Стоп", отминах малко църквата, така че колата ми да не пречи да я снимам и слязох. В това време от към постройката се чу юнашко изсвирване с уста, като в махалата едно време. Обърнах се натам и видях един ... мъжага с талия на девойче и обиколка на раменете, колкото трикрилен гардероб, с маскировъчни панталони и кубинки на краката и с кървав нож в дясната ръка, да крачи бодро през тревите и храстите право към мене.

Е, те това е Козела, няма кой да е. По разбираеми причини не го снимах. Поздравихме се, казах му, че съм дошъл да поснимам църквата, разпитах го за нея. Разказа ми как я е възстановил сам, от началото били двама, но другия се отказал по някое време. На Великден я открили. Питах го дали идват много хора и почти веднага съжалих за въпроса. Каза, със странно изхъмкване за начало, че който искал, идвал.

Разказа още какво има да прави по църквата, каква оградка й е замислил и т.н. и ми я показа отвътре. Преди да влезе, остави ножа на арката над входа и се прекръсти. Вътре църквата беше почти празна, нямаше никакви стенописи, само две-три икони.

След като излязохме ме попита учтиво (шегувам се, де), дали има нещо друго, защото имал да коли агне и като разбра, че няма тръгна с боксьорската си походка обратно през храстите към постройката, където си имаше овесено вече заклано агне - може би щеше да коли още едно...

Аз поснимах на спокойствие църквата от тука, от там, и си тръгнах.

Между другото, преди да се върне към работата си, Козела ми каза, че като е почнал да я реставрира, църквата е приличала почти на оная там къща..

Отказах се от житейски и философски размишления, тръгнах си обратно, за да се натъкна на поредния Москвич... пардон, Вартбург тоя път, стигнал там, където аз ходя с високопроходимата си кола, да открия параклиса Св. св. Кирили и Методий, където всъщност май се организира въпросният събор, да намеря чешмата, за която говореше дядката, без да разбера какво свещено има в нея и да се насладя на божествените гледки, които се откриват от това място към язовира, към село Сеноклас и към моята ... сори, на Козела, църква св. Йоан Предтеча!

До язовир Кърджали през Родопите

Един приятел (казва се Шакев, разбира се) организира всяка година десетдневно къмпингуване на някой язовир в отворен формат. Ще рече, събира базова група, с която отива и съобщава на всички потенциално заинтересовани приятели и познати. От тази година разграсяването става през Фейсбук, разбира се

Взимат каквито могат съоръжения за воден спорт и забавления и се отдават на активна почивка и купон. Идеята е, че всеки минава когато и за колкото време може. По разкази от предни години се получава много лежерно и приятно.
Тази година мястото беше язовир Кърджали - там, където река Арда се влива в язовира. Аз, разбира се, нямах възможност да отида за цяла седмица след 15 дневната разходка по Франция и страната на Баските в началото на юли. За сметка на това реших, че нищо не ми пречи да се метна на Тойотата в събота по някое време, да прекавам събота вечерта и неделя на язовира и неделя да се върна, зареден и готов да превземам отново света.

Тръгнах към 2 часа след обяд в събота. Не само, че не намерих съмишленици да дойдат да спят с ме на язовира, но като споменах на приятелката ми, че отивам да си купувам палатка, направо побесня. Не мога да ви опиша какъв спонтанен див блясък се появи в очите й, преди някакъв вътрешен глас да й напомни, че се стреми към толерантност и приемане на личната свобода на околните и замълча.

Както и да е, купих си палатка и спален чувал, метнах ги в каросериятана Хайлукса и потеглих. Не ми се караше по до болка познатия път през Пловдив, Хасково и Кърджали и реших да свърна през Велинград.
Малко след като отбих от магистралата, в с. Виноградец напазарувах от сергиите на тротоара диня, 2 пъпеша, домати, чушки, лук, краставици. От всяка сергия някой държеше да ми продаде още нещо за салатката.

Пресякох стария път София-Пловдив и пътя започна да се вие покрай теснолинейката. Това ми напомни, че около теснолинейката има скрити не малко геокешове (нали я знаете тази игра със скритите съкровища, чиито GPS координати и допълнително описание намирате на съответния сайт в интернет?)

Намерих две гео-съкровища на много интересни места около жп линията и се изкуших да потърся и третото.

Според софтуера, който ползвам, то се намира на километър и двеста метра от асвалтовия път. Разбира се, този софтуер мери по права линия . Това разстояние от километър и

двеста по права линия ме поведе по приятно стръмен горски път. След известно объркване (изпуснах правилния разклон) и съвсем леко плутане стигнах до целта - планинската хижа Равно боре. Там ме чакаха 3-4 мъжаги, джиповете им бяха до тях. Моя чисто нов Хайлукс изглеждаше малко нелепо до бойните им

машини, едната от която се оказа ръчна изработка

Останах много доволен от откритието си. Хижата е на малко под 1000 м. надморска височина и от нея може да се продължи нагоре в планината с джип до други хижи. Имало и някакви бунгала, но оставих изследването

на тези подробности за някое следващо пътуване. Тръгнах си бързо-бързо, за да не закъснявам за азовира. Вече беше станало може би около 5 и половина след обяд.

Върнах се на асвалтовия път и поех към Велинград.

Преди Велинград се отклоних за язовир Батак, оттам - към Доспат. Идеята беше да хвана пътя Доспат - Девин. Някакво дяволче обаче завъртя вместо мене волана на Тойотата наляво още преди да съм наближил Доспат - поех по второто отклонение към Тошков чарк. Приятен черен път без никакъв наклон. Никога не бях ходил на Тошков чарк, само бях виждал многократно табелите към него. Щом се появи останах много приятно изненадан - малък, чист и чаровен язовир, със съвсем малко постройки около него и без почти никакви хора наоколо (за стандартите на тази част на Родопите). Имаше румънски коли, между другото.
Обиколих язовира в търсене на продължението на моя път. Засега намеренията ми бяха да мина през Широка поляна и оттам да свърна наляво по един път, който скоро се разделя на две, за да се събере доста по-късно отново.

След което (поне според GPS картата ми) има избор да се отиде в Тешел или в Борино.
Докато търсех обаче пътя от Тошков чарк към Широка поляна тръгнах по един път, очевидно грешен, който освен всичко започваше със знак за еднопосочна улица. Разбрах значението на този знак съвсем скоро, стигайки до бариера насред гората. Не бях срещал дотогава.

Върнах се и вече намерих верния път към Широка поляна. Около язовира цареше страхотно оживление. Истинско стълпотворение от палаткаджии! Иначе самия язовир си е хубав, аз на него и преди съм ходил. Освен това вече беше взело да залязва слънцето и гледките си ги биваше!

Докато обикалях Широка поляна ми стана ясно, че най-правилното решение е съвсем да го обиколя, така, че да си се върна на пътя за Доспат и оттам - по първоначалния план - Доспат, Девин и т.н. В най-неподходящия момент обаче, на разклона след язовира, на който на дясно е за въпросния официален път, а наляво - за Тешел и Борино малкото дяволче пак завъртя волана наляво. Дяволче с леви убеждения явно. Всеки път си казвам, че не трябва сам да ходя на офроуд, главно заради тъпите решения, които съм склонен да взимам. Е, не искам да кажа, че съжалявам за това, което последва!

Съвсем скоро стигхнах до мястото, на което пътя се разделя на две. И хоп - изненада! На всяко от двете отклонения - бариера! По средата, между двете отклонения, малко по-навътре от бариерите имаше къща, очевидно обитаема, защото имаше някакви обувки пред нея, пък и колиба за куче имаше май. Предполагам, че е на горските, които пазат бариерите. Имаше и прдупредителни табели за контролен горски пункт или нещо такова. От страни на бариерата, пред която бях спрал, беше умишлено изкопан ров (не много голям, де), явно с цел да не се заобикаля бариерата. Е, заобиколих я. Тойотката добре се представи, почти не разбра, че е излязла извън пътя. Малко ми беше притеснено, да си призная често, какво щях да правя, ако от другата страна, където се събират отново двата пътя, пак има такива бариери и няма възможност за заобикаляне. В онзи момент тази възможност ми се виждаше доста вероятна. Имах палатка, разбира се, но пък нямах GSM обхват и поне няколко човека щяха доста напрегнато да прекарат нощта. Те пак така прекараха, но поне само половината нощ.

Малко след бариерите имаше пак някакво водоемче, на което имаше и хора май. Аз отпращих обаче, без много да се задълбавам. Вече си беше почти тъмно и карах на фарове. Пътят ми се видя много приятен и се чувствах малко като вдън гори Тилилейски. Една сърничка мина по едно време пред колата. По средата на пътя изведнуж се появи накакъв паметник в нищото. Трябва да е на някой виден партизанин или друг вид заслужил комунист. Ще се поинтересувам.

Вече беше започнало да ми се струва, че много се проточва цялото ми пътуване, а пък осъзнах, че нямам представа още колко ще продължи. Натиснах здраво газта. Не знам другите как карат по черни пътища с камъни, но аз не обичам много да юркам. По-голямата част от местата, на които ходя и са без асфалт, ги минавам с 20-30 км/ч. Това не е средна скорост - толкова ми показва стрелката, като я погледна. Винаги съм се чудил, като гледам статистиките на GPS траковете, как дадени участъци са минавани с 40-50 км/ч. Е, аз по този път от средата натам взех да карам с толкова. На моменти и до 60 км/ч стигах, но ми се видя доста екстремно и ако имах време, бих го минал пътя доста по-лежерно.

Джитках здраво, докато пътищата отново се събраха (нямаше бариери) и малко след това се появи отклонението за Тешел. Преди това минах и покрай някаква хижа, на която имаше и хора. Това ми подейства успокояващо донякъде

Тръгнах за Тешел, но много бързо пътя стана доста съмнителен - тесен и пълен с камъни по него. След малко напрво свърши, затрупан със срутени скали. Пеша се минаваше през затрупаното място, но с кола не ставаше. Върнах се и поех към Борино. Не се оказа толкова близо, колкото ми се искаше, освен това нямах пълна увереност, че се двужа по правилния път.

Логиката ми и показанията на GPS-а натам ме водеха, но имаше някакви табели, които ме объркваха малко. Както и да е де, скоро пътя стана доста каменист и взе да се спуска надолу, което ми подсказа, че слизаме към селото. Не след дълго се появиха и светлините на самото село Борино, а малко след това - и GSM обхват. Беше вече 10 без 10 вечерта и много ми се искаше да звънна на Катя (приятелката ми) и на Шакев (който ме чакаше на язовир Кърджали, за да не се нервят повече.

Село Борино е доста голямо и имаше доста хора по улиците. Питах за пътя за Девин, че ми беше писнало само на GPS-а да разчитам и поех по равбия асфалт. Установих, че целия съм схванат, особено във врата и че се чувствам доста уморен. Спрях в Широка лъка да купя каса бира и продължих към Смолян. ВЪпреки умората карах доста бързо по завоите. Между другото, Хайлуксът се държи доста стабилно, въпреки задното си предаване и леката каросерия. Само дето на OMV-то в Смолян, на което спрях, колелата излъчваха страхотна топлина и миришеше здраво на горещ метал. Това го установих на въщане от бензиностанцията, където влязох да си купя кафе. Предполагам, че ако се бях загледал още при слизането от колата, можеше и червен цвят на спираните дискове да забележа.

Това ме стресна и до язовира карах вече съвсем прилично. В с. Кобиляне, след Ардино, се отклоних за с. Боровица и малко след това стигнах до заветните краварници, които бяха ориентира за бивака на мойте хора. Вече само Шакев ме чакаше, другите бяха изпозаспали. Все пак беше 1 часа след полунощ. Бях карал 11 часа, повечето време през черни пътища, и бях зверски изморен. Пихме по една две бири, опънах палатката и спах много сладко

На другия ден си направихме лежерно и много приятно воаяжче до съседни села, след което карахме и качк до хижа Боровица, но за това - в отделен разказ.

Топлофикация до дупка

Топлофикация щяла да педстави на всеки от клиентите си информация за преизчисляването на сметките за парно... (http://sofia.dir.bg/2009/02/24/news4051439.html)

Тамън ме бяха убедили почти, че цялата методика за смятане на парното е прозрачна, и се оказа, че пак ще обясняват. Или ние сме малоумници и много трябва да ни се обяснява, или фикацията се е заплела в необясними обяснителни не-знам-си-какво. Абе от опит знам, че или-то в предното изречение си е излишно - трябва ли да обясняваш, значи си зле. Зле, зле зле. 

Соц. блянове

Ами г-н Борисов пак се изказал. Не бил качествен човешкият материал в България. Т.е. тези, които гласуват.

То в това не виждам нищо интересно - и аз така мисля. Ама най ме изкефи как запрепускаха през глава да се кефят всички социалисти и социолози (съкратено и обобщено - соц.).

"Медийни гафове провалят ГЕРБ"! Айде стига, бе! Аз не съм много голям фен, в чест на истината, за този вид изцепки на Бат Бойко, щото нали трябва някакъв (политически) етик да се спазва все пак, но той с това винаги е печелил народната любов - излиза по тивито и си приказва, без да се смущава, пък и му идва дар словото на човека. Атрактивен е. Абе, готин е.

 "Борисов се самоуби политически"! Това са бляновете на бай ви Кирил Добрев. Соц.-младеж номер 1, дето имаше някакви афери с контрабандни пари или нещо такова, които обаче така и отмряха. Предполагам, че се води следствие още (т.е. забутано е някъде). Абе ако можеше изобщо да не го човам тоз човек, пък и другите трамвайджии като него (бай дъ уей, Кирил Добрев май е твореца на клипа с трамвая!).

И още много, много реакции по медиите. Може да е гаф, ама днес всички говорят за това и освен ощипани соц. друг не се е разпенил толкова по въпроса. По форумите даже по-скоро всички се кефят. Поне доколкото съм разгледал де. 

Ама още по-интересно ми е друг - защо изобщо се обаждат на фона на страховитите гафове, които натвориха с пълна сила последните месеци соцовете. 

То не бяха загубени евро пари (на които те им викат, че не били загубени, щото сме щели да ги финансираме от бюджета), не бяха изтрепани козли, не беше газова криза, абе изобщо...

И сега, доколкото чета заглавията, пак сме съсредоточени в това да намерим как да си доставяме руски газ без посредници. Ама не са посредниците виновни, бе. И как без посредници - с кофи ли? Няма ли да видим как да си доставяме друг (неруски) газ, пък било то и с посредници. 

Абе нямам думи. Отивам си.